Категории

Художествена литература

Показване: Списък / Икони
Показване:
Подреждане по:
„Антигона“ в старогръцки оригинал и български превод
Предоставяме възможност за пакетно закупуване на две от нашите издания, представящи трагедията на Софокъл „Антигона“. Това са новият превод на бълг..
19.80 лв.
„Антигона“ в старогръцки оригинал
Изданието представя „Антигона“ от Софокъл в старогръцкия оригинал, под редакцията на Август Бьок от 1843 г. (текстът на трагедията е взет от двуези..
9.60 лв.
Антигона
„Антигона“ на Софокъл е преведена за първи път на български език през 1893 г. от Пенчо Славейков. Преводът, който най-често четем днес e направен о..
10.20 лв.
Из „Живописна България“
Между 1901 и 1905 г. Вазов започва да работи по цикъл пътеписи, към към който се връща в последните години на живота си: при подготовката на събран..
3.60 лв.
Полунощни приказки
Суховата средновековна картина попада в салон с пищни ренесансови изображения и с присъствието си постепенно води до разтопяване на тяхната блажнос..
3.60 лв.
На върха и на дъното
В „На върха и на дъното“ са събрани някои от пътеписите на Антон Страшимиров. Български черноморски бряг и Белоградчик са публи..
4.80 лв.
Писма от Рим
Константин Величков пише Писмата между 1885 и 1892 г. Първите осем (от общо двадесет и две) са публикувани в сп. „Денница“, а всичите като самостоя..
4.80 лв.
Летен блян през зимна нощ: пътеписи и очерци
Изданието включва всичките четири пътеписа на Пенчо Славейков: „Пòляк“, „През Клисура“, „Искър“ и „Рила“, писани между 1888 и 1894 г.; събрани са з..
3.60 лв.
До Чикаго и назад: пътеписи и фейлетони
Освен пътеписа със същото заглавие, всъщност първия, който Алеко Константинов пише през 1893 и издава (в „Придворна печатница на Б. Шимачек“) през ..
3.60 лв.
Великата рилска пустиня
Пътеписът „Великата рилска пустиня“ е издаден за първи път в Сборник за народни умотворения, наука и книжнина, книга VII от 1892, с подзаглавие „Пъ..
4.80 лв.
Апокрифна реалност
През последните години блоговете се наложиха като естествен източник на интересни текстове. Но новата медия има и своите недостатъци. В повечето сл..
10.80 лв.
Избрани цитати от книги в „Художествена литература“

Достатъчно е едно перо, хартия и мастило и желание да скиташ. Да скиташ с широко отворени очи. И да поглъщаш всичко. Нека душата ти стане сюнгер, който попива влагата на живота. На чудния и разнообразен живот по всички географски дължини и ширини. А ако не ви харесва това сравнение, то пригответе си един пътнически куфар. В него най-удобно ще запазите вашите впечатления. В такъв случай ще трябва и чекова книжка. Останалото се нарежда от само себе си. Но аз не разполагам с подобна книжка и затова предпочитам торбата на скитника. На скитника, който гладува и страда. И поради това чувствува по-дълбоко. И по-ясно вижда нещата...

В Буенос стачните движения са обикновено буйни. А общите стачки приличат на малки революции. Това се дължи може би на горещата кръв на испанците. И на техните анархистични методи на действие. А може би това е в реда на нещата. Общите стачки приличат на болезнените кризиси на един организъм. Големият стопански организъм на света, тъй чувствителен към борсовите колебания.

– EI carnaval! – Ах, да, карнавалът!... Всички в Буенос тръпнат от възторг само при споменаването на тази дума. От децата до старците. Да, всички, от децата до старците, изпадат в някаква весела лудост, когато се заговори за карнавала. В същност това е най-големият празник. Може би защото през седмицата на карнавала са позволени всички лудории. Маската дава максимум свобода на отделната личност. Маската заличава границите между отделните класи. Така поне говорят апологетите на карнавала. За тези господа карнавалът е празникът на демокрацията.

В Буенос всички обичат музиката. Най-вече тангото. Тангото е душата на Буенос. И не само на Буенос, но и на цяла Аржентина. Има нещо много тъжно и красиво в мелодията на едно танго. То е тъжно като безбрежната шир на пампасите и красиво като високите снежни върхове на Андите... Една или две китари и една хармоника и двойките танцуват отмерено и плавно. Тангото е в кръвта им. А когато имаш пред себе си и добри играчи, само тогава можеш да разбереш какво нещо е тангото.

Ето ни най-после в чифлика на дон Ферейра. Между групи от дървета се виждат различни постройки. Има и boliche (кръчма). Тук индийците пият, а в замяна оставят своите скъпоценни кожи от диви цверове, своите страусови пера и quiliangos. А на запад изведнъж се изправя Cerro Cico. Зад него се тълпят други хълмове. Те неусетно растат и се повдигат към Андите, към високите снежни върхове. Тук, при estancia-тa на дон Ферейра свършва великата пустиня, безплодната патагонска равнина. А оттук на запад започва нов свят. Започва зоната на пасищата, на горите и на езерата. Чудни планински езера! Една нова и непозната Швейцария...

Да, тук жените наистина са редки като бели гарвани. А мъжете се забавляват както могат. Те работят и пият... Но понякога съзнанието проблясва в тях. И се дигат на стачка. Бунтуват се... Тогава аржентинските крайцери и броненосци се явяват в залива на Комодоро Ривадавия. Дулата на морските оръдия зеят заплашително. Под тяхното прикритие социалните конфликти се разрешават по-леко. Но може би ще дойде ден, в който и морските оръдия не ще помогнат. А изворите ще пламнат от четирите страни...

И в пампасите, и в Патагония, и на север към полутропика ще срещнете доста дрипльовци. Хора брадати и мръсни. Натоварили всичкото си имущество в един чувал, който носят на гърба си. Това е прочутата linyera. Такива хора нощуват там, където замръкнат. Освен това умеят да гладуват по цяла седмица. А когато им попадне, знаят да ядат за трима. Те имат и своя философия, която не се различава много от Диогеновата. И все пак тях ги затварят често в участъците. Гонят ги от град на град. Преследват ги. И те понасят всичко със спокойствие.

Ние сме вече в Гърция, в древната Елада! Самото име буди вълнение в душата, смътна тревога и лъха с дивната, като че ли свръхземна поезия на загиналия свят. Как всичко тук неотразимо, могъщо действува па въображението, като че ли по силата на някакво магическо заклинание във въображението възкръсват образите ма миналото, легендите за странствуванията на Одисея, за подвизите на титаните и боговете, за похода на аргонавтите към огнедишащата Колхида или за падането на Троя. Всяко име, всяка ивица земя, всяка една вълна напомня за нещо хубаво и безвъзвратно изчезнало.

Стъпваме най-после на твърда земя. Ето че ние сме в свободна Гърция. Колко просто нещо! Отначало илюзията е твърде голяма. Никакви паспорти не искат хората и в митници не завеждат. Това ще рече истинска свобода! Не прилича нищо на Турция, нито дори на България...

Нещастна е нацията, която може в безславното си настояще да се утешава със залъгалките на умрелия свят. Злощастен е градът, който, виждайки своята мизерия, приказва за богатствата на бащите си, чувствувайки малодушието си, напомня за подвизите на Ахилеса, знаейки умствената си бедност, самодоволно сочи на Аристотеля и Платона!

От върха на Хеопсовата пирамида се открива една величествена гледка, която по своята оригиналност няма подобна на себе си. Милионният Кайро, кацнал върху двете страни на Нил, се разстила на едно голямо пространство и със западната си част се врязва в пустинята. Никаква зеленина, никакви паркове не се виждат между мътнопепелявите постройки на тази оригинална столица. Дебел пласт гъста, бяла мъгла виси над града и нито слънцето, нито вятърът могат да я ръзпръснат. Тук и там в мъглата се врязват тънките минарета на прочутите каирски джамии.

След една такава провлечена рулада, той спря за минута и своеобразно, но майсторски промени мотива. Заизнизваха се по-скори, но също тъй глухи и скръбни звукове... Тоз път аз схванах песента. Той свиреше с оригинални прибавки и отстъпления „Ти ли си майко, тъй жално пяла?“ и пред очите ми се премержулеха цяла тълпа бедни скитници, посърнали с дене под непосилен кръст, изгубили и сила, и младост по тая пуста чужбина, немили, клети, недраги. Звуковете просеха отзив и неуверено трептеха, като че ли свирачът не им даваше воля...

Заскрибуцаха кола и един подранил керван от волски кола изви нагоре към балкана. Някой, вероятно от керванджиите, поде песента „Птичките пеят на разсъмване, – пустни ме, мило либе, да с’ида“... Това е една от омайните народни песни, на чиято мелодия всякога моето сърце тревожно се е отзовавало, защото в нея е вложена безкрайна чарующа страст.

Вироглавият Витош като че ли се е възправил на стража пред самите манастирски порти и стои във величествено безмълвие. На тъмното високо небе трептят безбройните звездици и леят своите кротки лъчи в ароматната нощ и в моето сърце. Полъхва тих ветрец и шумоли с увисналите листе на върбата, която е разперила клоне широко над ниския покрив на магерницата. В далечния храсталак глухо и неясно се счуха преливи от песен на славей, и в същия миг, като в ответ тям, се обади друг по-отблизо – легко, плавно, омайно. Песента на славея е говорът на майската нощ. И една нотка от тая песен принадлежеше всецяло на мен...

[...]там, гдето Рила планина разгръща полите си, между които пътникът тряба да се промъкне за по-нататък. Това е тя – долината на долините. Нея никой още не е възпял; защото хубавото в нашата хубава България не се възпява.

Трагическите херои, херои на мисъл или на дело, са слепи жертви на съдбата, на себе си, т.е. на своето въображение – и да можеше Хамлет да възкръсне, той би ни обадил как става това, за да не можем пак да го разберем. Свети Иван например, онзи свети Иван, който е проникнат, както малцина, от духа на природата, който сякаш за да се сроди още повече с тоя дух, се е заврял в тая пустиня, който е бил способен да постигне само тоя дух – не прави нищо друго, освен на думи и дело да го отрича, бори се да го отпъди от себе си, проклина го, без да проумее, че той иска да отрече, да прокълне – себе си и само себе си.

Академията на родното слово е едно от най-хубавите културни учреждения на Острова. За нея още няма построено здание. И не мислят да строят, но не за да не харчат пари, а защото мислят, че на живото слово не е мястото мъртво здание. Заседанията на Академията стават на чист въздух и са един вид слънчеви бани: и действително умът и тялото на академиците имат настоятелна нужда от чист въздух. Академици са всички писатели и поети, без разлика на пол, възраст и положение. Филолозите и оттук са прогонени, както поетите от Платоновата република – и на същото основание: да не мътят водата.

Небесни очи... С тях планината гледа в небето и веч­ността. Те съществуват от стотици хиляди години, боядисани в лазурна синина, спокойни, чисти като кристал, скрити в недрата на планината. Какво могат да разкажат те за онова, което са видели, за онова, което тяхната повърхност е отразила хилядолетия назад? Може би същото, което са видели вчера и днес и което ще видят утре. Същите брегове, същите скали, снегове и облаци... Хилядите години за вечността не са повече от един миг.

Ето и съседките на Рила: Стара планина, Средна гора, Родопите, Витоша изглежда ниска, малка планина, която привлича погледа със своята самотност. Оттука най-ясно изпъква големият кон­траст между Витоша и Рила. Първата е уединена, самотна, тя се издига право нагоре и нейният масив напомня скелета на гигантско допотопно животно. Рила, напротив, се губи в едно хаотично разбъркване на планини, на по-високи и по-ниски върхове, които се трупат един върху други, надигат се, като че ли си спомагат в своя устрем към небето – един развълнуван океан от скали, пръст и дървета, които е застинал в момента на най-бясна стихия...

За Рилския манастир би трябвало или много да се пише, или никак. Аз бих искал да избера последното. В един ден човек твърде малко може да изучи от живота на това своеобразно общежитие и неговите наблюдения не могат да не бъдат по необходимост общи и повърхностни.

[Родопите]... се разстилат на едно огромно, необозримо пространство, редица планински вериги, безредно нанизани една след друга, не с присъщата на майката природа дива хармония. Вървейки по равния, широк път, който неусетно лази нагоре, забелязвайки навсякъде следите от човешки живот и култура, вие не се чувствувате всецяло погълнат и изгубен в тия планини, с повишено настроение, с душа, окрилена от едно голямо усилие. Родопите като че ли съединяват в себе преимуществата на планината с ония на равнината. Едно съчетание на контрасти, които неусетно се преливат един в друг с меките топове на музика, в която има много източна нега и спокойна съзерцателност.

Ако има чувство, което да не може да се предаде, то е навярно онова, от което се усещате обладан, когато влезете в Сикстинската капела. Геният на Микеланджело ви се явява във всичката релефност на своята неимоверна мощ и сурова строгост. Нищо не може да се сравни с впечатлението, което произвождат изписаните от него афрески.

Зашеметява ви се умът, когато се изкачите на третия кат на Колизея и си въобразите зрелището, което трябва да е пред-ставлявал, когато от обширните тия стъпала, портици и тераси, въздигающи се наоколо едни над други, украсени с невъобразим разкош, стоте хиляди зрители са следили неми, запъхтени, кървавите игри, които са произлизали долу на широката арена. Тук са били всичките съсловия, от императора до последния свободен гражданин.

Времето, което е разрушило всички величествени паметници, ще следва своето мрачно дело и ще дойде един ден, когато и тия печални останки от миналото величие на Рим ще изчезнат и ще се заличат от лицето на земята като никога да не са били.

Вчера бях в републиканския Рим. Всичко във Форума и Капитолия говори за републиката. Днес съм в пълна империя. Римските паметници, които посещавам днес, Траяновия Форум, Пантеона, развалините на палатинския хълм, принадлежат на тая трета епоха от историята на Рим, когато, след като достига до върха на могъществото, разточава безсмислено, в разврат, изнеженост и ниско роболепие всичко: слава, сили, величие.

Папският Рим принадлежи всецяло на Възраждането, той е музеят на тая епоха: той е събрал в себе си всичко, което е произведено най-хубаво през тая епоха в областта на архитектурата, на скулптурата и на живописта. Между всичките чудеса на изкуствата, с които се гордее папският Рим, първо място по грамадност на размерите, по съвършенство на формите принадлежи на „Св. Петър“.

Ако ви се случи в тежките минути на живота ви да подирите и намерите усамотение сред един шумен град с изцяло познат и близък вам мир; ако в това си постигнато усамотение вий подирите в душата си доброто, истината, хубавото и ги намерите поузлъчени, позатъмнени и позаличени; ако при такава преходна или по-трайна нощ за душата ви вам опротивеят и страниците на човешката история, и съзерцанията на човешкия дух, и вярата и колебливите блуждения на човешкото сърце; ако най-после след безсънни нощи на самоотричане вас престане да вълнува безнадеждната участ и на самия ви народ: то – повярвайте ми – помъчете се да замижите пред настоящето, да задушите червея на мисълта в себе си, да се отбиете за минутка от житейския си път и – да се отдадете на своята памет, изцяло ней!

О, как е широко, модро и бездънно небето тук! То се извива далече от юг – иззад странджанските гористи вишини, дига се и трепти над обширния от Созопол до Емус залив, попрегъва се над безкрайната блатиста котловина далеч татък до коритото на Тунджа, издига се изново в гълъбова синева над нашите глави и свежда се прозрачно зад дълбоко потопения в морето Емус.

В Белоградчик на първо време небето се забравя. Нещо има тук, което сякаш ви дебне и на всяка стъпка ви готви изненади.

Пътят се вие като кръговете на Дантевия ад. Има нощ по пътя за върха и тя скоро ще ни обгърне. Навява ми се мистично недоволство като лошо предчувствие: няма ли да ме обкръжат и там, в облачния връх, пак глутница вълци като ония в родината? За щастие, каквито и да бъдат вълците тук, все са съжители на орлите – не като ония в дъното, съперници на хиените.

Какъв хаос надолу, в безкрайното надолу! Погледът обаче се униса нагоре: слънцето залязва... слънцето ще залязва на върха! Струва ми се, че писъкът, който ще се изтръгне от земята в момента, когато тя ще загине, не ще навее по-силна и по-безименна тъга... Слънцето ще залязва и на върха... Уви, то е залязло вече – и отдавна! – за всички вас долу, на дъното, но там то грее, там на върха... грее то там още!