Категории

Теория на литературата

Показване: Списък / Икони
Показване:
Подреждане по:
Principium individuationis
„Principium individuationis. Атанас Далчев – поетичният вариант на презентационизма“ изследва поезията и изобщо идеите на А. Далчев, с це..
9.60 лв.
Българският модернизъм: моделирането на Аза
Авторът на „Българският модернизъм: моделирането на Аза“ Бойко Пенчев, е познат като литературовед, поет, журналист, преводач и доцент по българска..
8.40 лв.
История на българската литература
Според съдържанието си, „История на българската литература“ (1887 г.) е първата цялостна история на българското писано слово. Автор е възрожденецът..
6.00 лв.
Фантастичното през античността
„Фантастичното през античността“ е един разговор за античните литературни прототипи на днешните жанрове фантастика и фентъзи. Разговор, станал в на..
12.00 лв.
Избрани цитати от книги в „Теория на литературата“

Нито Омир, нито който и да било грък от континентална и от егейска Гърция е чувал нещо за Рим преди, да кажем, V – IV в. пр. Хр. От Енеевата биография, както я знаем от Вергилий, става ясно, че Еней, който е троянец, се премества в Италия и че векове по-късно неговите потомци основават Рим. Основаването вероятно наистина се е случило по Омирово време, но за самия Омир Еней е древен герой.

Какво значи обаче да си чужденец в Римската империя, при положение, че си се родил в границите на тази държава? Това значи най-напред, очевидно, че не си роден в град Рим; че латинският не ти е роден, и, от друга страна, че не можеш да се представиш за елин. Оттук нататък ти вече си някакъв друг. Обаче, ако си египтянин, пак си казваш: „Да, аз не съм нито елин, нито римлянин, но зад мене стои цивилизация, която се вижда.“ А Лукиан е сириец и си казва: „Сега аз като съм сириец, защо така ще остана настрана?“ Защото сирийската култура не е толкова мощна и не е толкова уважавана като египетската. Това може би го е тревожело и той е направил всичко възможно да научи гръцки много по-добре от родените гърци.

[Т]ака виждаме и една новина при Лукиан, в неговия жанр. Той се качва нагоре. Отива на Луната и казва: „Като погледна надолу, виждам някаква земя с градове и реки, изглеждат ми познати, а – това била Земята.“ Значи той си представя, че от Луната може да се види – и то доста добре – Земята. Та, като стигат до Луната, веднага го приемат и тук има едни много тънки игри с митологията, които не всеки би могъл да схване, но пък без тях не е лесно да се разбере казаното. Например, като пристига там го завеждат при царя, както е с Одисей – пристигаш някъде, завеждат те при царя. Обаче този цар какъв е? Казва се Ендимион. Ендимион е фигура от митологията, той е известен с това, че Луната, сиреч богинята на Луната – Селена – някога го обикнала и го взела при себе си. И Лукиан прави космическо пътешествие и казва: „Е, кой да е цар на Луната? Ендимион.“ Любовникът на Луната, той е царят. И съответно цар на Слънцето ще бъде Фаетон, който някога се е опитвал да си играе на Слънце и е катастрофирал. И тук Лукиан веднага се въвлича във война.

За Омир е интересен сюжетът, ситуацията, може би характерът, самият език. Изобщо това, да бъде увлекателен, да представи разнообразието на видимия свят. Но всичко това не е точно занимание с митология. Докато Хезиод в половината от творчеството си – ето сега ще погледнем малко към „Теогония“ – подрежда митологията, събира митовете и ги свързва, за да представи рода на олимпийските богове и войните им с други божества и същества. А Омир не я подрежда – той само ползва детайли от нея. Хезиод обаче слага ред в митологията, прави нещо като справочник, и това е най-древният известен справочник.

Текстът, който имаме, несъмнено се е променял през вековете. Предполага се, че във ІІ в. пр. Хр. вече е съществувал един вариант на този текст. Но това, което четем днес, се датира няколко века по-късно, в ІІІ в. сл. Хр. Наричаме го „Роман за Александър Македонски“ от неизвестен автор, но бихме могли да кажем и „Животът на Александър Македонски“ от Псевдо-Калистен. Освен това тази книга се е четяла много във византийския свят, включително и в България. У нас тя е била известна като „Александрия“, превели сме я през ІХ или Х век на български.

Сега аз ще заобиколя нещата, за които мисля и които искам да разграничим и огледаме, и ще кажа веднага: фантастиката не се занимава с невъзможни неща. По-точно: не се занимава с логически невъзможни неща. Като казвам „логически невъзможно“ не мога лесно да дам пример в литературата, но мога да посоча нещо, за което много хора знаят – рисунките на един художник на име Ешер. Той прави рисунки на логически невъзможни неща – например една стълба, по която хората сякаш непрекъснато се изкачват, но тя е затворена, кръгова – и следователно това не може да бъде изкачване, не може да е стълба. Фантастиката обаче не се занимава с такива неща, тъй като от тях не може да се произведе нищо повече от краткотраен ефект – както е в рисунката. Тя се интересува от неща, които са възможни или поне представими.

Тезата ми е, че като понятие, организиращо разбирането ни за определени дискурсивни формации в българската литература, „модернизмът“ е генеалогически вписан в жилавите епистемологични полета на „индивидуализма“ и „своето и чуждото“. Именно те легитимират увереността в континуалността на явлението „български модернизъм“, единната дълбинна матрица, разчленима на повърхността като прехождащи едни в други „фази“ или „етапи“. „Индивидуализмът“ се представя на генеалогическия анализ като завършен разказ (за отделянето на индивида от общността, „боледуването“ и разкаяното му завръщане) и като стабилна физиогномика (болезнените ефекти на отчуждението, разразили се върху „индивидуалиста“). Епистемологичното поле на „своето и чуждото“ пък неизменно вменява националните комплекси в авторите-модернисти, правейки ги съучастници в сюжетите по набавянето и опазването на националната идентичност.

Именно в „употребата“ на страданието творците на „Мисъл“ напускат естетическия проект, ориентиран около красотата, за да навлязат в трудния терен на възвишеното. Именно тук анализът ще изведе фините разлики между Славейков, Боян Пенев и Яворов. Славейков в известен смисъл интерпретира страданието малко „по-архаично“, в сравнение с Яворов и Боян Пенев, което ясно го отграничава от формиращата се по онова време естетическа култура на сецесиона.

Трудността символизмът да се дефинира през понятието „символ“ е засвидетелствана още в зората на движението. Когато през 1886 г. Жан Мореас въвежда термина „символизъм“, той го прави, за да разграничи себе си и своите сподвижници от другата, „конкурентна“ група поети, наричащи себе си „парнасисти“. Още тогава поети като Ередиа и Верлен скептично питат: „Та не е ли всяка поезия символична?“. Развитието на семиотиката като самостоятелна дисциплина през ХХ век прави още по-трудно използването на понятието „символ“ като вътрешно присъща, диференцираща фигура, отграничаваща едно литературно движение.

Ако все пак приемем хипотезата, че след Войните съществува някаква изоморфност на случващото се на различните етажи на културата и общностния живот като цяло, то повтарящият се принцип като че ли ще бъде „кризата на посредничеството“. Като изпаднали в критично състояние, делегитимирани и нефункционални, „мъртви“ или безполезни се мислят и интуитивно усещат всички опосредяващи инстанции. В криза е политическата партия и парламентарната демокрация като принцип на регулиране на различните интереси в обществото, по същия начин се гледа и на интелигенцията, която е трябвало да удържа идеята за общото благо – хоризонтът, спояващ общностните усилия. Казано с езика на 20-те – в криза е „формата“ във всички равнища на културния живот.

В поезията приключването с модернизма през втората половина на 20-те се изразява в овладяването на време-пространствените пулсации в „достоверен“ лирически сюжет; в свеждането на лирическото време до матрицата на биографично-емпиричното преживяване; в подчиняването на метафората на смисловия сюжет, след като преди това тя е била не просто „фигура“, а онтологически порядък. Консервативната интерпретативна стратегия (Владимир Василев, Йордан Бадев) изтегля от символизма „изповедалното“ (Дебелянов, Лилиев), „непосредното“, за да го противопостави на модернисткия конструктивизъм, схващан като умозрителност. Тъкмо „неизповедалността“ се оказва онази крехка територия на модерното, която ще бъде най-бързо изгубена.